Генезис

 
В края на 19 век навсякъде в Европа започва да се структурира хилядолетната, но съвсем наскоро официално призната наука кинология. Французите селекционират своя собствена овчарка (разделена на две категории: дълъг косъм, Бриар; къс косъм, Босерон). Англичаните налагат естетиката на Коли. Германецът Фон Щефаниц ръководи селекцията "deutsche Schaferhund".
В този необикновенно богат на събития период прочутият белгийски професор-ветеринар Адолф Реул (вдъхновен от постигнатото от съседите) решава да създаде белгийска овчарка. Други се присъединяват към него и така се създава Клуб на белгийските овчарки, а на 15 ноември 1891 г. във ветеринарното училище  в Кюрегем се събират кучета, които по-късно ще станат прототип на породата.
Адолф Реул ще си спомня по-късно с насмешка за това събиране. От 117 кучета, малко са тези, които си приличат, а избран за основа стандарт (средна големина, изострена муцуна, триъгълни уши, прав гръб) е по-скоро пророческа интуиция на професора и на сподвижниците му, отколкото прилика на кучетата. Стига се до решението: бъдещата раса ще е разделена на 3 категории според качеството на косъма: дълъг или средно-дълъг; твърд; къс. Всички цветове (черно, мръсно сиво, кафяво, рижо, тигрово…) се приемат, независимо дали имат или не бели петна. Клубът, благодарение на членуващите ветеринари и просто любители, започва активно да събира данни за овчарки на територията на Белгия.
Първия стандартен признак, освен физически характерстики (удължена глава, изострена муцуна, широк гръден кош, здраво телосложение…), проличават и определени умствени характеристики, което е много важно. От самото начало се изисква белгийската овчарка да има вродени способности на "пазач на стадото и на имението", и да бъде "страстен и упорит защитник на своя стопанин." Още през 1891 година Клубът на белгийските овчарки организира първото съзтезание за работни кучета от тази селекция.
Това е доказателството за непоколебимата воля на създателите на породата. Волята, която по-късно се изтъква в написаното от големия Шарл Хуг: «Белгийските овчарки трябва да се смятат за надарени, и никой после да не ни упрекне, че създадохме раздразнителни и глупави кучета, след като искахме да имат по-леки глави, без да мислим какво има в тях - с други думи да предпочитаме овчарки с красиви, но празни глави.»
Без съмнение тази политика, насочена за съхранение на качествата необходими за работа с кучето, е най-важния залог за днешните успехи на Малиноа.
1897: развитието се забавя. Единствените направили забележим напредък, както в качеството така и в количеството си, са  овчарки с "дълъг черен косъм". Като отражение на различните мнения е главното разногласие, което противопоставя Луи Вандер Сникт (Главен редактор на списание "Лов и Риболов", "говорител" на ССВВ) и Луи Хюгебарт, ревностен любител на кучета с къс косъм. Първият смята, че всички усилия трябва да се насочат към развитието на порода кучета с черна козина, независимо от дължината на косъма, тъй като те повече си приличат, което значи, че са "омологабни" (целта е да бъдат признати от Кралското Общество Сент-Юбер). Вторият не е съгласен, като говори за особенно надарени кучета от Кампин с къс риж косъм. Той предлага  привържениците на черни кучета да ги наричат Грюнендал, а неговите "Кампиноа” или така, както си поискате", но всички да  запазят името белгийски овчарки (решение, променено през 1909 - "Малиноа" вместо "Кампиноа"). През 1899 според стандарта ще се признават само кучета с дълъг черен и къс риж косъм. От тук нататък кучета с къс черен косъм няма да се признават. За тях ще се говори официално и неофициално, също както и за тигровите ( непретенциозните холандци ще признаят тези кучета за своя собствена овчарка). Само ще посочим, че при кръстосване на Грюнендел и Малиноа - забранено днес - се раждат кученца с къс черен косъм, но въпреки, че са истински белгийски овчарки, надарени с всички качества на породата си, няма да се признават и ще се смятат за обикновени помияри.

Извадката е от книгата на Клер Дюпюи "Малиноа"

 

Източник





{START_COUNTER}